† В А Р Т О Л О М Е Й

ПО МИЛОСТ БОЖИЯ АРХИЕПИСКОП

НА КОНСТАНТИНОПОЛ-НОВИЯ РИМ

И ВСЕЛЕНСКИ ПАТРИАРХ

НА ЦЯЛОТО ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЦЪРКВАТА ДА Е БЛАГОДАТ И МИР ОТ БОГА

* * *

С благодарствени химни да възхвалим всемогъщия, всевиждащ и всеблагодетелен Бог в Троица, удостоил Своя народ да достигне 1700-ната юбилейна годишнина от Първия Вселенски събор в Никея, който движен от Светия Дух засвидетелства чистата вяра в безначално Родения и всеистински Нему единосъщен Бог Слово, „Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата, и се въплъти, и стана човек, страда и бе погребан, и възкръсна в третия ден, и възлезе на небесата, и пак ще дойде да съди живи и мъртви”.

Съборът в Никея е израз на съборната природа на Църквата, кулминация на нейната „изконна съборност”, която е неразделно свързана не само с евхаристийното осъществяване на църковния живот, но и с практиката на такива събирания за вземане на решения „в единомислие”[1] по актуални въпроси. Така Никейският събор бележи появата на нова съборна структура – тази на Вселенския събор, която ще се окаже решаваща за хода на църковните дела. Заслужава да се отбележи, че Вселенският събор не е „постоянна институция“ в живота на Църквата, а „извънредно събитие“, отговор на конкретна заплаха срещу вярата, целящо да възстанови нарушеното единство и евхаристийното общение.

Фактът, че Никейският събор е бил свикан от императора, че св. Константин Велики е проследил работата му и е придал на темите му авторитет на държавен закон, не го прави „императорски събор“[2]. Той е бил чисто „църковно събитие“, в което Църквата, ръководена от Светия Дух, е решавала делата на своя дом, докато императорът е прилагал принципа: „Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу”[3].

Пред лицето на арианската заблуда Църквата съборно формулира същността на вярата, както тя е преживявана в нея от векове. „Единосъщният на Отца” предвечен Син и Слово Божие, „Бог истински от Бог истинен“, спасява човека от чуждото робство чрез Своето въплъщение и му разтваря пътя към обожествението по благодат. „Защото Той стана човек, за да се обожествим ние“[4]. Никейският Символ на вярата изразява твърдото убеждение, че разпространяваното еретическо отклонение е отричане на възможността за спасение на човека. В този смисъл той не е просто някаква теоретична прокламация, а е изповедание на вярата, подобно на всички догматически текстове на Църквата; той е автентично изложение на живата истина в нея и чрез нея.

От особено богословско значение е фактът, че в основата на Свещения Символ „Верую…“ е местен кръщелен символ или група от такива Символи. Като истински носител на непреходното църковно самосъзнание Съборът преразказва и утвърждава завещаното от св. Апостоли, съхранявано от Поместните църкви. Св. Атанасий Велики упоменава, че отците на Събора „са писали за вярата – без да си фантазират – онова, в което съборната Църква вярва; и директно са изповядали как те вярват, за да покажат, че не по новому, а по апостолски разсъждават и че така са писали – без от себе си нещо да изнамират – онова същото, на което апостолите са учили”[5]. Убеждение на богопросветените Отци е, че нищо не е добавено към вярата на св. Апостоли и че наистина Вселенският събор в Никея е прогласяване на общото Предание на Съборната Църква. Светите Отци на Събора, които Православната църква заслужено почита и възхвалява като „точни пазители на Апостолските традиции“, са използвали философския термин „същност“ (и „единосъщие“), за да изразят православната вяра в божествеността на Словото, която Арий отрича, впускайки се в елински мисловни схеми и отхвърляйки „Бога на Отците“ в името на „Бога на философите“; а заедно с това [да изразят] и цялото тайнство на всеспасителното въплътено Божествено Домостроителство.

Друг ключов въпрос, който Никейският събор бе призован да разреши, за да укрепи църковното единство в литургичната практика, е „кога и как да се празнува денят на Пасхата“. По случай 1700-годишнината от свикването на Събора въпросът за общото честване на Възкресението Господне отново стана актуален. Светата Велика Христова Църква се моли християните от целия свят да се възвърнат, съгласно предписанията на Никейския събор, към празнуването на Пасхата в един общ ден, както за щастие това се случи през тази година. Такова решение ще послужи като показател и символ за истински напредък в борбата за икуменическо съгласие и единомислие посредством богословския диалог и „диалога на живота“, като осезаемо свидетелство за активното зачитане на постиженията на неразделената Църква. Постигането на тази цел, в контекста на тазгодишния юбилей, беше общ стремеж на приснопаметния Римски папа Франциск и на наша Мерност. Неговата кончина, в навечерието на чествания по целия християнски свят празник Пасха, прави по-голяма общата ни отговорност без колебание да продължим в тази посока.

Значима беше и правно-каноничната дейност на Никейския събор, чрез която се формулира и утвърди съборно всевремевото съзнание на Църквата и в която се коренят началата на митрополитската система и заявяването на валидността, на изключителното място и отделната отговорност на някои Престоли, от които постепенно се формира системата на Пентархията. Тъй като каноничното наследство на Никея е общо наследство на целия християнски свят, тазгодишният юбилей е призвана да послужи като покана за възвръщане към изворите, към първоначалните канонични институции на неразделената Църква.

Всевремеви гарант на установените институти от Никея е Вселенският престол в Константинопол. Този дух на Великата църква е изразен и в Патриаршеската и Синодална енциклика по повод 1600-годишнината от Събора[6] – „първият от Вселенските и най-великият като истински Събор на Църквата“. Решението, което беше взето, тази годишнина да бъде отбелязана „тържествено и съвместно, по възможност, от всички Православни Автокефални църкви като всеобществена проява на вярата, и днес – по Божията благодат – с постоянството на нашата Свята Православна църква в учението и духа на този Събор, който, от една страна, затвърди и подпечата единната вяра на Църквата чрез своето решение в Светия Дух, а от друга страна, блестящо подсигури и единството на църковното събрание чрез присъствието на представители от всички краища на земята”, за съжаление не можа да се осъществи поради извънредни обстоятелства и овдовяване при Вселенския престол. На 19 юли 1925 г. – първата неделя след интронизацията на патриарх Василий III, бе изпълнен „един закъснял дълг“ чрез отслужването на „специална Патриаршеска и Съборна литургия“ в пресвещения Патриаршески храм. От особено еклисиологично значение е фактът, че Енцикликата подчертава ценността от изпълняването на дълга по честването на тази „велика за целия християнски свят годишнина“ от Константинополската църква, защото тя „има непосредствена връзка и дълг към този празник“.

Никейският събор е крайъгълен камък във формирането на догматичната идентичност и канонична структура на Църквата, той остава образец за справяне с проблемите на вярата и каноничния ред на вселенско равнище. 1700-годишнината от неговото провеждане напомня на християнството за завещаното от древната Църква, за ценността на общата борба срещу погрешните разбирания на християнската вяра и за мисията на верните да допринасят за намножаването на „добрите плодове“ в Христа, по Христа и за Христов живот в света.

Днес сме призвани да подчертаем непреходното послание на Първия Вселенски събор в Никея, сотириологичните измерения и антропологичните последици от „единосъщието“, неразривната връзка между христологията и антропологията, във време на антропологическо объркване и на настойчиви опити да се изтъкнат „метачовекът“ като отворен хоризонт и очевидна перспектива на човешката еволюция, приносът на науката и технологиите. Принципът на „богочовечеството“ е отговорът на безизходния мираж на съвременния „човекобог“. Позоваването на „духа на Никея“ е покана да се обърнем към същността на нашата вяра, ядро на която е спасението на човека в Христа.

Господ и Спасител наш Иисус Христос е пълното и съвършено откровение на истината за Бога и човека. „Който е видял Мене, видял е Отца“[7]. Въплътеното Слово Божие показа „пръв и единствен“, както пише свети Николай Кавасила, „истинския и съвършен човек, и по начин на живот, и по всичко“[8]. Тази Истина в света представя Едната Свята, Съборна и Апостолска Църква; от Нея тя се храни и на Нея служи. Облечена в хитона на Истината, „изтъкана от свише богословие“, тя винаги стои изправена и прославя „великото тайнство на благочестието“, благовестейки словото на вярата, любовта и надеждата, очаквайки „незалязващия, несменяем и безкраен ден“[9] – настъпващото вечно Царство на Отца, на Сина и на Светия Дух.

Дело на богословието е разкриването на сотириологичното измерение на догматите и тяхното тълкуване в екзистенциален план, което изисква, наред с участието в църковното събитие, чувствителност и истински интерес към човека и опасностите на неговата свобода. В този смисъл прокламирането на вярата във въплътеното Божие Слово следва да се съпровожда от активен отговор на Неговата спасителна повеля: „Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих”[10].

В памет на неизразимите дарове, които Той е дал и дава на цялото творение, ние непрестанно славословим свръхсвятото и пресветло име на Господа на всичко и Бог на любовта, чрез Когото познахме Отца и Светият Дух се откри в света.  Амин!

В лето спасително 2025, месец юни (1-ви)

Индикт 3

____________

1. Деян. 2:1.

2. Пергамски митрополит Йоан Зизиулас, Творения, т. 1. Църковни изследвания, ἐκδ. Δόμος, Ἀθήνα 2016, σ. 675-6.

3. Мат. 22:21.

4. Св. Атанасий Велики, Λόγος περί τῆς ἐνανθρωπήσεως τοῦ Λόγου, PG 25, 192.

5. Св. Атанасий Велики, Ἐπιστολή περί τῶν γενομένων ἐν τῇ Ἀριμίνῳ τῆς Ἰταλίας, καί ἐν Σελευκείᾳ τῆς Ἰσαυρίας συνόδων, PG 26, 688.

6. Κ.Π.Α. κῶδιξ Α’ 94, 10 Αὐγούστου 1925, σ. 102-3.

7. Йоан 14:9.

8. Св. Николай Кавасила, Περί τῆς ἐν Χριστῷ ζωῆς, PG 150, 680.

9. Св. Василий Вевлики, Εἰς τήν Ἐξαήμερον, PG 29, 52.

10. Йоан 15:12.